Постинг
10.07.2016 17:16 -
Загадка
Тези дни и се насъбраха много болка и разочарования. Стоеше сама, гледайки през прозореца. Задушаваше се. Чувстваше се нещастна и объркана. Искаше да излезе навън, да размисли, да опита да се успокои. Навън вече бе се смрачило и небето бе обсипано с много облачета. Звездите бяха скрити зад тях и блясъка им сега не можеше да се види... Задуха прохладен вятър в тази лятна нощ...
Вървеше бавно и с всяка крачка мислите се стоварваха върху нея, прилични на мълнии, болеше я... Чувстваше се недооценена, безсилна, чувстваше празнина... Обещанията, които и бяха дадени, никой не изпълни, бе притисната от родителите си и не знаеше какво да прави. Приятелите и я бяха изоставили, чувстваше се сама.... Замисли се за всички хора, които бяха влезли по някакъв начин в живота и, и сега разбираше много неща. У всеки един от тях имаше някаква тъга, някаква рана, която уж бе зараснала, но кървеше при първия удобен случай... Дали бяха рани от предишни любови, от чувството за вина, което някой е изпитвал твърде дълго или просто бяха ранявани твърде много пъти. Раните бяха се впили дълбоко в душите на тези хора и постъпките, които правиха бяха за да се предпазят от това, да бъдат наранени отново. Най-дълбоката рана, обаче бе онази, причинена от загубата на любим човек или просто отсъствието на някого, което трае повече, отколкото трябва... Тези хора се бяха научили да раняват другите, да се справят сами с проблемите си и единственото, което ги интересуваше е да не изпитат отново болката от преживяното. Сега и нейната рана започна да кърви, макар да мислеше, че вече е заздравяла. Вътре в себе си тя бя лабиринт, изпълнен със скрити и потайни места, без изход ... Бе като загадка, която никой до сега не бе разгадал напълно. Притежаваше една сила в себе си, която само очакваше да бъде освободена. Но единственият човек, който би дръзнал да направи това, е този, който би изтърпял всичките тръни и бодили от предишни разочарования, от предателства и болка по изгубени хора... Самата тя все още не бе открила вътрешността на лабиринта, луташе се из коридорите, но така и не успя да открие онази сила, светлината в лабиринта, която щеше да разкрие прекрасната гледка на душата и.... И докато си мислеше всичко това, вървейки по празните улици на града, тя погледна към небето и това, което видя бе забележително. Нямаше нито едно облаче и сега, тя можеше да се наслади на малките блещукащи точици по небето... Това някакъв знак ли бе? Да не би някой да се е осмелил да се доближи до сърцевината на лабиринта? Все още това оставаше поредната загадка в живота и...
Вървеше бавно и с всяка крачка мислите се стоварваха върху нея, прилични на мълнии, болеше я... Чувстваше се недооценена, безсилна, чувстваше празнина... Обещанията, които и бяха дадени, никой не изпълни, бе притисната от родителите си и не знаеше какво да прави. Приятелите и я бяха изоставили, чувстваше се сама.... Замисли се за всички хора, които бяха влезли по някакъв начин в живота и, и сега разбираше много неща. У всеки един от тях имаше някаква тъга, някаква рана, която уж бе зараснала, но кървеше при първия удобен случай... Дали бяха рани от предишни любови, от чувството за вина, което някой е изпитвал твърде дълго или просто бяха ранявани твърде много пъти. Раните бяха се впили дълбоко в душите на тези хора и постъпките, които правиха бяха за да се предпазят от това, да бъдат наранени отново. Най-дълбоката рана, обаче бе онази, причинена от загубата на любим човек или просто отсъствието на някого, което трае повече, отколкото трябва... Тези хора се бяха научили да раняват другите, да се справят сами с проблемите си и единственото, което ги интересуваше е да не изпитат отново болката от преживяното. Сега и нейната рана започна да кърви, макар да мислеше, че вече е заздравяла. Вътре в себе си тя бя лабиринт, изпълнен със скрити и потайни места, без изход ... Бе като загадка, която никой до сега не бе разгадал напълно. Притежаваше една сила в себе си, която само очакваше да бъде освободена. Но единственият човек, който би дръзнал да направи това, е този, който би изтърпял всичките тръни и бодили от предишни разочарования, от предателства и болка по изгубени хора... Самата тя все още не бе открила вътрешността на лабиринта, луташе се из коридорите, но така и не успя да открие онази сила, светлината в лабиринта, която щеше да разкрие прекрасната гледка на душата и.... И докато си мислеше всичко това, вървейки по празните улици на града, тя погледна към небето и това, което видя бе забележително. Нямаше нито едно облаче и сега, тя можеше да се наслади на малките блещукащи точици по небето... Това някакъв знак ли бе? Да не би някой да се е осмелил да се доближи до сърцевината на лабиринта? Все още това оставаше поредната загадка в живота и...
Няма коментари
