Прибраха се в къщата и тя легна и се сгуши в него. Чувстваше се като у дома си-спокойна, защитена, обичана. Лежеше в него, галеше лицето му, докосваше ръцете му. От предишното ѝ притеснение не бе останало нищо.. Сега беше спокойна и искаше просто времето да спре и да си останат все така прегърнати.
Отидоха в другата стая, насаме.. Той я обсипа с прегръдки, целувки, милваше всяка част от кожата ѝ. Тя се чувстваше толкова добре, умората от изминалите дни изчезна и бе заместена от любов, обич, загриженост, топлота. Погледна очите му, а те бяха толкова красиви, кафяви, големи, излъчващи толкова много любов докато я гледаше... Искаше ѝ се да избяга от реалността и от онези километри, които ги разделяха..
Те знаеха, че нямат много време и се насладиха максимално на часовете.. После той трябваше да тръгва и тя се почувства толкова зле. Искаше да го прегърне и повече никога да не го пусне.. За краткото време, в което се познаваха той ѝ бе огромна опора, макар и на километри разстояние. За любовта няма пречки, няма разстояния. Ако е истинска, тя остава в сърцата и душите на онези, които са успели да се докоснат до нея, да ѝ се насладят.
Макар и за кратко, тя бе щастлива, че можеше да го докосне, да го целуне, да види очите му, да чуе сърцето му, да усети дъха му по кожата си.. Обичаше го, както не бе обичала никога до сега...