Постинг
06.10.2016 09:45 -
Тъга
Седна на пода, кръстоса краката си и погледна очите си в огледалото. Запита се дали харесва това, което вижда. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Това не беше момичето, което искаше да бъде. А каква искаше да бъде? По-добра, по-мила, по-спокойна и в мир със себе си. Мислеше си за миналото, което сега изплуваше от сенките. Лицата, които се бяха запечатали в ума ѝ нахлуваха бавно, припомняйки ѝ цялата болка, която чувстваше тогава. Трябваше да се пребори със страховете си, но как да го стори? Усещаше пареща болка, която минаваше през цялото ѝ тяло. Помнеше очите, които се бяха взирали в нея. Не ѝ достигаше въздух. Това нейно състояние я караше да наранява и онези, които не го заслужаваха. Болката променяше хората. Правеше ги уязвими, сломени, пречупени. И когато видеха разперена ръка пред тях, се бояха да не би да бъдат наранени отново. Затова сега тя бе като буря. Помиташе всичко с думите си. Знаеше, че това бе най-грешното нещо в момента. Съществото ѝ обаче се бореше с всеки. Най-голямата борба не бе онази словесната-вън, а борбата, която водеше със себе си. С поведението си започваше да губи хората около себе си. Отблъскваше ги с отношението и държанието си. Това бе защитата ѝ сега. Градеше стени около себе си, защото не искаше никого да припарва до сърцето ѝ. Не искаше никой да усеща болката, която тя изпитваше сега. Страхът, отчаянието, миналото...
Стоеше на пода с лист в ръка. Взираше се в огледалото, в което виждаше вече размазаното си отражение. Листът бавно се мокреше от реките, които се стичаха от очите ѝ. Сега те бяха загубили обичайния си блясък. Бяха едни големи, кафяви, тъжни очи... Какво да прави? Главата ѝ бе пълна с въпроси, които чакаха отговор. Но тя не знаеше нищо...
Единственото, от което се нуждаеше сега беше спокойствие, уединеност. Нуждаеше се да се спре, да погледне вътре в себе си, да види грешките и успехите си, да преодолее страховете, миналото си. Твърде много неща, нали? Погледна своите очи, уморени вече от толкова сълзи. Погледна ги и си каза:”Опитай!”
Хората си тръгваха от нея, защото думите ѝ бяха груби и отблъскващи. Защото не искаше никого до сърцето си. Не искаше да знаят какво се крие в него. Но и не искаше да губи още хора. Затова стана, избърса сълзите си, погледна очите си и си каза:”Бори се за това, което си струва! Бори се за хората, които винаги бяха до теб! Бори се за моментите, в които си била щастлива!”
И тогава на лицето ѝ изгря усмивка, която сякаш озари цялата стая.
Стоеше на пода с лист в ръка. Взираше се в огледалото, в което виждаше вече размазаното си отражение. Листът бавно се мокреше от реките, които се стичаха от очите ѝ. Сега те бяха загубили обичайния си блясък. Бяха едни големи, кафяви, тъжни очи... Какво да прави? Главата ѝ бе пълна с въпроси, които чакаха отговор. Но тя не знаеше нищо...
Единственото, от което се нуждаеше сега беше спокойствие, уединеност. Нуждаеше се да се спре, да погледне вътре в себе си, да види грешките и успехите си, да преодолее страховете, миналото си. Твърде много неща, нали? Погледна своите очи, уморени вече от толкова сълзи. Погледна ги и си каза:”Опитай!”
Хората си тръгваха от нея, защото думите ѝ бяха груби и отблъскващи. Защото не искаше никого до сърцето си. Не искаше да знаят какво се крие в него. Но и не искаше да губи още хора. Затова стана, избърса сълзите си, погледна очите си и си каза:”Бори се за това, което си струва! Бори се за хората, които винаги бяха до теб! Бори се за моментите, в които си била щастлива!”
И тогава на лицето ѝ изгря усмивка, която сякаш озари цялата стая.
Няма коментари
